23.03.2021 г., 1:46 ч.

Зюмбюла 

  Проза » Разкази
828 1 5
5 мин за четене

 

 

Отцъствах  от града доста често. Седмици наред, понякога месеци. Работех като пътуващ търговец и основната ми задача бе в това стоката да стигне и до най-отдалечените краища. Оставях жена да обитава скромния ми дом, но заварвах стаите пусти. Никоя от тях не можа да издържи на самотата. Жените си тръгваха:  Мария, Жасмина, Калия... Ставаха популярни в други градове и в други общества.

Искало  ми се е да имам деца от  всяка. Представях си как домът ми се разраства и  придобива онази форма и вид, с който би се гордял всеки  средностатистически гражданин. Но се наложи  да свикна с факта, че отсъствието поражда отсъствие.

 Беше време да „се спра“, мислех си. Работата в кварталния магазин или в някой от онези търговски центрове, които се намираха на края на града означаваше, че щеше да се прибирам ежедневно, за  да топля  красивото тяло на момичето, което щеше да роди моето дете.

  В минутата през която взех решение повече да не пътувам по работа на вратата ми почука Зюмбюла. Помислила си, че нещо имам да й казвам след онази страстна прегръдка. Аз не говоря много, но  тогава се заиграх с името й. Изброих имената на всички цветя, които знам. Зюмбюла й отиваше. За мен означаваше стаена страст. Такава, каквато са способни да изпитват само червенокосите момичета. Отново я прегърнах, а тя остана в коридора цяла една минута. Озърташе се любопитно. После тръгнахме към хола, където щеше да изпием по чаша бяло вино. Бях си го донесъл от една далечна страна. Тука не продаваха такова. Следи от червило покриха чашата й....

        - Топла стая, наистина- каза

         -В тази се живее най-добре!

         -Заради голямата печка?

         -Да, сам съм си я правил.

         -Нашето кюмбе не топли толкова- каза и се усмихна.

  Зюмбюла пее добре като Роза-жената на бай Ставри кошничаря.  Всеки ден премита стаите и търка огледалата. Събира пепелта от печката и я слага в големия варел. За нея намирам предназначение през един друг сезон. С пепеляв разтвор пръскам доматите. По този начин ги предпазвам от не една  болест.

     Тя сама ремонтира стария грамофон. Как прегръщаше плочите само! Имало песни, писани от пътешественици. Безброй мелодии забравени в пепелта на миналото. И не спираше да пее. Хвалеха я съседите и я канеха на разни празници. Обикнаха красотата й. Тайно си шушукаха зад гърба ми: как избрала да прегръща мен. Била отхфърлила  даровете на мъже, облечени в костюми, които още минавали по тяхната улица с надеждата, че ще я зърнат за миг. Не била алчна за алтъните* нито за накитите им.

Е, в моя дом можеше да се намери от всичко по малко. Наследството на Мариите, Жасмините и Калиите си седеше в една кутия кръгла като грамофонна плоча. Зюмбюла поиска за себе си една синя стъклена брошка после ме целуна по челото и запя.

 Догодина щъркелите ще ни донесат едно бебе, казах и веднъж. С огромни сини очи и червени коси. Със сигурност ще го кръстим на някое цвете, за да е красив живота му. Ако е момче, обаче, нещата се променят. Трябва да е Петър! Твърд като камък. Той ще стане най-добрия търговец. Няма да допусна повече върху Мариите, Жасмините, Калиите да се сипят напразни надежди за едно щастливо съвместно съжителство. Те няма да остават сами.  Петър ще срещне Зюмбюла точно тогава, когато трябва. Тя ще му пее песни, а той ще вади от кръглата кутия стъклени брошки и ще и ги подарява.

После Зюмбюла потърси преполовената бутилка с бяло вино. Започна да целува чашата аз пък сложил една цепеница в печката. Огънят се възбуди отново. Колко тъга изпитах по снега тогава. Зима без сняг, е като хладилник без работеща камера. Ние правехме от леда фигури на двора. После ги снимахме. После ги разваляхме и всичко започваше отначало. Използвам този лед, за да освежа виното и не само. Няколко Зюмбюли наведнъж ваех. Ставаше ми тъжно, когато погледнех към календара  и се разбираше, че пролетта скоро ще настъпи.

   На 27-ми вечерта Зюмбюла простираше на двора. Моите работни дрехи, нейните цветни панталони и всичко останало. Носеше се миризмата на изгоряла гума. Някой съсед разпалваше печката си  по този начин. Всички търпяхме миризмата. Не е честно другите да дишат собствените ти говна, но всичко  започва от възпитанието.  Сухите дрехи щяха да миришат странно, но всъщност на кого му пукаше? Та тогава входната врата се отвори и в двора нахлуха шест, седем души. Спомням си, че най-високият имаше белег върху едната буза. От ударите върху тялото се свлякох върху земята, но не изгубих съзнание. Задърпаха Зюмбюла към спрялата на близо кола. Тя не се паникьоса. Явно познаваше ако не всички поне част от хората, които я отвлякоха. Или мъжа с белег върху бузата. Тогава я видях за последно. Много скоро след случката се превърнах отново в пътуващ търговец. Как да се прибирам в къща, в която мирише  на зюмбюли, на Зюмбюла? И това писмо, поставено върху масата в хола да ми напомня за единствената жена, която бе обитавала дома ми повече от година....

  *алтън-стара турска монета

© Диан Киров Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Писмото, което не успях да напиша... »

15 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "Жените си тръгваха: Мария, Жасмина, Калия... "
    Единствената, която решава да не си тръгне я изтръгват... Съдба.
    Интересно написано. Успех!
  • Точно космична и изначална.
  • Сложно е с тъгата....
    Но това не е тъга породена от баналността на живеенето. Може би е изначална космична тъга. Такава човек изпитва, когато вечер погледне звездното небето и осъзнава колко незначителен е всъщност.
    Поздрави Диан!
  • Хубаво е, много. Поздравления и успех!
    (само си редактирай първата думичка)
  • Честно да си кажа, много ми хареса, но и много не разбрах. Може би, защото предусещах неизбежната фаталност и не исках да навлизам толкова дълбоко в нея. Всичко тук е белязано с тъга. Пропила е в името на жената, в простодушието на мъжа, в щастието им, в мечтите, в плановете. Много тъга има тук. Извън финала. Всъщност много, много преди него.
    Хареса ми как пишеш.
Предложения
: ??:??