По-близък си и от иконите
в храм изсечен под земята.
Пак мислите ми гонят те,
за да покълнат със тревата.
По-бърз от вятъра в безлуние,
по-вечен от надеждата, че още
ще пеят силно струните
в любовните ни нощи.
Далечен, непознат, обхващащ,
страхът от тебе ме влудява.
От Рая в тъмен Ад ме пращаш
да се разливам като лава.
Когато в сънищата се усмихвам
аз виждам отражението само
с което ме отхвърля и извиква
желаното ти силно рамо .
© Мария Чомакова Всички права запазени