Дълго ще започва пролетта.
Чак докато думите се свършат.
Чак докато страшно натежат,
трудни и лениви като стършели...
Чак когато някоя липа
стане на воал и ни забули,
там, навън, ще потекат деца
и ще плувне цялата ни улица
в шарени чорапи и поли,
в рошави човеци с мръсни бузи...
И тогава старите жени
ще изхвърлят черните си блузи,
ще наметнат някакво небе
и ще влязат сини във трамвая,
без да са сърдити. И поне
сутрин ще успяват да мечтаят...
Моля се единствено, преди
черните ни дрехи да си идат,
Бог да не склопи съвсем очи.
...
Може би тогава ще ни види.
© Елица Мавродинова Всички права запазени