Капризна беше нашата съдба,

капризна като глезена девойка.

Тя срещна ни и подари ни любовта,

а после ни наказа двойно.

Животът, като мъж под чехъл,

послушно следващ нейните съвети,

дари ни мигове на радост, светли,

а после изненади ни поднесе.

Въртим се в кръг от кръговрата -

отричаме, мълчим, и лъжем себе си,

а любовта на ъгъла ни чака

като сираче гладно и обречено.

Въртим се, грешките повтаряме,

че аз щастлив съм, ти пък, че сияеш,

животът отминава и забравяме,

че всичко се прощава, щом признаеш.

Капризна беше нашата съдба,

но двамата безропотно се подчинихме.

Сега е двойна нашата игра -

инат и гордост се побратимиха!

Чия е днеска гордостта - не знам,

инатът - също, но го има...

А любовта ни зъзне под дъжда отвън,

умира бавно и невъзвратимо...