Събудих се във зимно настроение,
измих очите си със студ,
сърцето си напълних с мразовито огорчение
и тръгнах аз по заскрежения си път.
Снегът се стопил, оголил мръсни кръпки,
аз крача по замръзналата кал
със бавни и неравни стъпки,
и към никого и нищо не изпитвам жал.
Вървя и нищо аз не виждам, хлъзгам се и падам,
дълго стоя на земята и не искам да ставам,
нека снегът завали и затрупа ме в капан,
нека към мен също никой не изпитва жал.
Нека замръзна, щом сърцето е ледено.
Нека белота ме покрие и остана завита,
като семенце, в нивата засадено,
за да чакам пролетта в земята скрита.
И дано я дочакам, а не изгния от скръб
и от любов нещастна покосена,
семенцето в мене да остане живо,
за да бъда аз напролет съживена.
© Счетоводител Храбър Всички права запазени