Понякога е свита, до просторност.
С треперещи стени, но под стабилен.
С вибрации от минаващите хора,
беззвучност от мелодии стаила.

Прозрачна в плътността на чувствата,
загръщащи с гранитната си нежност 
сърцевината ѝ – таяща спусъка
на ледения жупел от копнежи.

С раздран килим, съшиван и на кръпки, 
извезан всъщност е с конци от спомени
в картини, с дирята на всички стъпки –
кои отминали, кои превърнали се в корени.

С отворена врата за свят залостен.
С градина розово-трънлива, с аромат
приканващ онзи дълго чакан гостенин
през прага да премине към дома.

И още има, пълен лабиринт. 
Една душа е, друго нямам да предложа.
Привидно лека е – грама двайсет и един.
Ако не ти тежи, светът ще е възможен!