Грозна, неразлистена топола
до цъфнал кестен стърчи.
Сива е, изсъхнала и гола...
Пролетта по нея не личи...
Кестенът е кичест хубавец.
Зелено-бял и ароматен,
короната му милва лекият ветрец,
любовно е от слънцето огряван.
Така прекрасен и щастлив,
той - от всички обожаван -
тополата не е поглеждал и за миг,
за него тя не заслужава.
Тополата, измръзнала от зимен студ,
тъй дълго чакала е пролетта,
но пролетта дошла е пак при друг,
при нея идва само старостта.
И птиците не я харесват,
около кестена те пърхат със крилца,
тополата стърчи, естествено
отритната и в самота.
И затова, когато страшна буря
надвисна над смълчаната гора,
тополата не се почуди,
въздъхна тежко и умря.
Сега гората е красива,
кестенът остана там.
Тополата не ще го скрива.
Великолепен, силен, сам!
© Счетоводител Храбър Всички права запазени