Една, две, три - колко са звездите,
блещукащи на нощното небе
и колко тъжни са очите,
търсещи те пак къде ли не...
Небето, осветено от звездите
красиво е, но нещо ми тежи,
насълзени светят ми очите,
защото камък върху мен лежи...
Да, знам, красиво е небето,
какви ти камъни, нали,
но от тази красота сърцето
днеска малко ме боли...
Боли ме не от красотата
на милионите звезди,
боли ме днес от самотата
във тези тъжни две очи...
Една, две, три - колко са звездите...
Не искам вече да броя,
защото по-красиви са очите,
по които в самота горя...
© Кристина Пейкова Всички права запазени