Час, два... до разсъмване -

тленни,

ала и остатъчни,

без медальоните-сърца

от Холокоста,

когато телата ни

все пак

незакърпени,

полупрозрачни,

въглищни,

чак пепеляви

съществуват

някак си

в твоите очи,

но там

са все така

изпълващи

пространството със

себе си -

маслено

наложени,

почти топли

под ръката на Рембранд

(или друг, неизвестен

покойник),

без рамка,

в скицник.

Може би с тъга отнети,

или с лекота задраскани

с коректор,

тебешир,

ръждиви ножици:

преравят дъното,

където скрихме

прахта си

сред

цветовете

на коралите.

Час, два... до разсъмване.

Нощта не заслужава

белезници.