Толкова хора си тръгват с умора от бели мечти
Хиляди мисли закриват лъчите на нашите дни

Губят се малки в лабиринти заключени

Търсят се винаги и се връщат неслучени

Тупкащи пясъци плавно затварят железни очи

Но картини остават и търсят убежище в черни сълзи

Обличат се бързо в изгорели съдби

Обичат се вечно както сини звезди

Бягащи мигове се шмугват в торбите на стари крадци

Мигащи стихове целуват в безкрайност тебе почти

Искат да имат и да пуснат в небето желаното

Трябва да викат за да забравят промяната