Пустинна буря,
прах в очите.
Аз виждам ги... там стоят и трите:
и животът, и смъртта, и най-дългото -
преходността...
И чакам, чакам...
Миг-секунда, секунда-миг...
Прокажен миг... единствен миг...
Аз дишам... дали да дишам?!
Живея, но животът ми на смърт
по прилича.
И тичам... към безименното нищо тичам.
И знам... това е краят.
Но дали желая го сега...
О, да, познах го... Той е.
Идва...
Викам... Но глас в пустиня,
глас нечут е.
Там остава, там потъва.
Викам... Сега не мога да умра.
Това е всичко и всичко е това...
Живот на прахче,
прах в пустиня,
ситно сипещ се в мойте длани.
Пропускам го...
Треперещите пръсти го пропускат.
Живот на прахче...
прах в пустиня...
пустинен прах в очите...
Аз падам... ставам... падам.
И спирам.
Не искам повече да продължавам.
И лежа, в пустинното море лежа.
И гледам аз света,
по-светъл май от всеки друг е.
И гледам аз света...
И той до мен е легнал.
Но боли... болеше...
после спря.
Обръщам се и почвам да се влача
с протегнати към тленното ръце.
Какво... Нима?!
... пустинята сърцето ми отне.
А керванът отминава...
© Кати Всички права запазени