Сега ми е толкова трудно да вярвам.
Вероятно защото
играх на доверие с хора, които
не бяха наясно с цената му
и по една или друга причина
ме предадоха
без дори да разбират.
Когато нямах друг
единствените, на които разчитах,
не чуваха моя глас
и той оставаше стон в пещера,
чието ехо се носи в безкрая,
а сега ми е трудно
да го махна от себе си,
да вървя с походка,
в която раните не личат.
Там и тогава,
много отдавна,
вярвах толкова, толкова лесно.
А сега... сега ми е трудно.
По-трудно отколкото
да разбера безкрая или смисъла,
да видя невидимото,
да плувам в дълбокото....
Онова дете още боледува
и търси път в калчищата на спомените,
път, който наистина да води нанякъде.
Държа ръката му, няма да я оставя.
Но е трудно. Ах, колко е трудно...
да не трепвам при всеки шум,
да не скачам, да не се стряскам,
да не ми настръхва гръбнакът,
сякаш тежка ръка ще се спусне,
за да ме зашлеви, когато
единственото, от което имам нужда,
е да ме погали,
да ми върне вярата,
да си дойде доверието.
Когато вместо нежност
получаваш удари,
се научаваш да оголваш зъби.
После спираш да вярваш в приказки...
И днес тъкмо затова ми е трудно.
© Любимата Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
Детето беззащитен е балон – животът дебне с острия си клон »