Ела да те почерпя. Ти ще слушаш.
Не ме познаваш ли? Не си и длъжен.
Какво ще пиеш? Нека да запушим.
Димът да скрие колко ми е тъжно.
Личи ли ми? Добре де – пощади ме.
Торбичките не виждаш под очите?
Навярно кавалер е твойто име.
А моето? За първи път ме питат.
Забравила съм колко ми отива...
Подвикват ми по принцип... прозаично,
наливат ми... (от малко се напивам),
а после за минути ме обичат.
И с мен е свикнал тука персоналът,
понякога ми дават от бакшиша,
а аз купувам сини химикали
и тайно на салфетки пиша, пиша...
Какво ще пиеш? Водка ли, уиски?
Поръчвай. Смело. В гърлото ми пàри
от толкова преглътнати „не искам”...
И казах – черпя! Първи хонорар е.
Не ми отказвай. Гледай – за беда
и барманът се бави цяла вечност.
Дано върви ми – казваш – по вода...
Е, в бара питиетата са течност.
Почувствах се значима за момент,
а може би за малко и красива.
Не си като типичния клиент -
учтив си и ме слушаш търпеливо.
Ще тръгваш ли? Разбирам. И... мерси.
Компанията беше ми приятна.
Отвънка нервно жълтото такси
за себе си припомни многократно.
А аз? Ще продължавам да съм тук.
(когато и да дойдеш пак... едва ли)
Ще пиша по салфетките напук -
поезия. Със сини химикали.
© Мая Попова Всички права запазени
със тъжната жена и със бутилка вино.
С усмивката ту хладна, ту гореща
и с две очи усмихващи се търпеливо.