на моя внук
Аз твоето име изричам.
С него дойде у дома.
Очите ти, тъй натъжени,
подсказват ми малко вина!
Пораснал отдавна над мене,
ме гледаш с укор едва.
Защото аз все питам - къде си?
А искаш дори да мълча!
И мислите твои все тичат
из този квартал тъй познат.
По твоето красиво момиче.
И паднал си май... във водопад!
Събуждаш се, ставаш ти рано.
А мислите твои все тичат.
Учиш набързо, говориш припряно
и май че в обич се вричат!
Да, влюбен си, малко е рано.
За мене си малко момче,
но нещо е в тебе помъдряло,
пораснало е моето дете!
Преметнал мучиля през рамо,
а твоите мисли летят.
Аз чувам "довиждане, мамо".
Те бързат - до нея да спрат!
© Мария Николова Всички права запазени