Горе, в студената каменна кула
на древния замък, до тлеещ мангал,
дълбоко замислен седи побелял
стар алхимик. Тихо шепне си: „Чу ли

молбата ми страстна, о ти, Азазел,
демон на тъмната похот и злото!
Мой Господарю, на тебе живота
в жертва принесох на черен козел.

Аз своята младост на тебе отдадох,
в безсънните нощи сред колби, реторти
ти служих, но днес, пред горящите порти
на Ада изправен, те моля, награда

едничка ми дай. Онази девица,
която от кулата зърнах в полето,
босонога, втъкала в косите си цвете,
да пее щастлива със пойните птици,

аз искам от тебе. Нека в свойта утроба
да носи тя моето дяволско семе.
Това изпълни ми, преди да ме вземе
смъртта, Азазел, пък после във гроба

нека гние плътта ми!” Над тъмната жар
в мангала изви се, сред фосфорен пламък,
сянка и тупна на голия камък
къс пъклено злато – от Дявола дар.

И ето, шептейки в сумрачната стая,
над формули сложни невнятни слова,
алхимикът от него муха изкова
и с грозна заръка я прати в безкрая.

„Лети, твар крилата, над росни ливади,
над ширни полета без валог и път,
убежище сетно за моята плът
лети, намери ми девицата млада.

В хоботчето свое от моето семе
понесла, лети, и във нейното тяло
вложи го, когато достигнеш. Узряло
то нека да носи жестокото бреме

на мойто потомство. Дано се роди
за моето дело наследник достоен,
безмилостен, умен... тогава спокоен
ще легна в земята, но не и преди!”

Отлитна мухата. Още същата нощ
чудовищна буря разтърси простора.
Разправяха сетне по-старите хора,
че тътен с такава нечувана мощ

не помнят. След нея - разнесе мълвата -
от кулата горе отшелникът стар
изчезнал безследно. Голям катинар
с ръждива верига виси на вратата.

Пустее студена сумрачната стая,
прах мека се стеле над колби, реторти,
но привечер често край тежките порти
унесено сякаш в неземна омая

минава момче със дълбоки очи,
в които гори спотаеният пламък
на тъмна закана. А древният замък,
потънал в забрава, злокобно мълчи.