Бездънна пропаст от мрак и лъжи,
в ъгъла заключена истината мълчи,
коварно слънце отровно кръжи,
безхлебен животът се гърчи в сълзи.
Бездушни, слепи и примирени,
нехаят мидите в своите черупки,
не пулсира кръв в техните вени,
наместо сърце в гърдите им дупки.
Коварно вятърът клоните блъска,
зловеща песен шепне в листата,
ехидно ехото самовлюбено съска,
от болка луда агонизира гората.
Прехвръкват врани алчни и диви,
обсебват хищно без свян тревата,
злокобно черни нагло крадливи,
очите избождат на светлината.
Какво ни остава - от мъка да вием
и да прекършим примирено криле,
или пък правилния път да открием,
ако сме истински малко поне.