thedac (Димитър Драганов)
873 1129
11.12.2018 г., 7:52 ч.

Антракт 

  Поезия » Философска
366 0 2

Влизам в Търново притихнал и чадъра си държа.
Той, градът, така е свикнал и през зими, и лета.
Може би ще ме приеме и ще станем дружки две,
сложа ли чувал с поеми в сутрешното му кафе.
Спят опънати плакати на високи железа,
бдят – наперени пирати, длани хвърлили в деня.
Сака нося и глаголя със небето насаме –
то е босо и ме моли за обувки от сърце. 
Млечна ласка се катурна от словесните поля
в речна маска. Янтра пусна пак молба към съвестта.
Тихо вятърът нахлува като птица през боàз –
и невежо се събува над душевния атлас.
Аз се смея и немея. Разори ме гръм. Чаталджа?
Извинявай, скъпи братко, аз поех на път от Стралджа...
 

© Димитър Драганов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??