Аз може би пак те обикнахза миг, за секунда дори.Със новите дрехи не свикнах,ти някак си все ми тежиш.
А си толкова крайно далечен,само в мислите си те градяи те сривам докрай... нечовечно...за да няма любов в тази плът.
Но щом седна пред листа смълчанона умрялото давам живот.Мисълта ти – нестихваща рана -ме превръща в остатъчен зов...
Нали тръгнах, нали те оставих?Нали нямаше вече сърца?Нали уж ги прободохме самос нажежена до болка игла...
За обичане вече е късно,построихме дебели стени,зад които луната залязва,а със нея... залязваш и ти.
Аз може би пак те обичам,прости ми, но само за миг.Сега продължавам да тичамс живота... и ти побегни!