Аз не съм

като онзи

грозен улук,

тягостно увиснал,

на ничий покрив,

взрял ръждясали

сетива

в прашния път

към нищото,

всеки ден в очакване

някой да прокара

пръсти по издъхващите

стоманени нишки,

затлачени от толкова

гняв и болка.

Аз не съм

онзи схлупен храм

с аромат на показност

на "благочестивите",

слепили длани...

мрънкащи уж

някаква молитва,

отричащи всичко свято.

Аз не съм...

но бях...

Напук

преобърнах своя свят

в друга посока,

презряла

разкривената физиономия

на страха.

Напук

забих нож

в твърда гранитна скала

на някакво бъдеще...

по светло,

по чисто.

Аз не съм...

но бях

сълзи,

гравирани

на безименен паметник,

там, където цветята

не пускаха корени,

а птичата песен

се чуваше глухо,

там, където

ехото

се сливаше

в едно с тишината.

Аз не съм...

но бях...