Очите ни слепи остават за красотата на дъжда
в този град, проникващ с мръсните си пръсти,
опипващ с похотта на суета.
За да приемеш различния, трябва да слезеш от своя пиедестал,
прегръщайки го като брат или сестра
и просто да обичаш.
Защо ли сме самотни
в тесногръдите си окови,
залостени души - мрачни катакомби?
Много грим и малко истина, за да не боли толкова, когато
очите ни слепи остават...
Тъжни отново сред студени докосвания на познати лица.