Докосваш с устни вятъра
и той нашепва приказка от мрамор
за бялата ни мраморна любов,
стаена в гънки стичаща коприна...
А онзи лунен поглед с огнен блясък
потъва сякаш в тъмен облак,
където свети тъмнината в бяло.
Докосват устни голото ми рамо,
а вятър все така шепти,
че ти си белоснежен ангел само,
изпълнил моите мечти.
© Димитър Станчев Всички права запазени