Беше един юнски ден...

Аз се качвах нагоре по стълбите...

Той мина край мен...

Винаги ще помня тез очи - зелените...

Винаги ще помня тоя ден,

в който той ме взе в плен...

Сърцето ми излетя,

душата ми онемя...

Ума и дума изгубих,

в тоз дълбок поглед се загубих...

Исках тез ръце да ме прегърнат...

Исках тез устни да ме прегърнат...

Живота си с твоя да споделя,

на крилата на любовта да полетя...

С щастие всеки ден

да дари съдбата теб и мен.

Непознат си за  мен, но има нещо магнетично в теб...

Успяхме да се намерим и устните си нежно да слеем...

След разговори сладки и смс-и кратки,

срещахме се тайно и да е трудно беше нормално.

Ти - моят бляскав рицар беше. Аз - твоята принцеса бях.

Но  нещо ни делеше - често тъжна бях...

Уж се държахме за ръце,

но не издържа твоето сърце...

Ето, че настъпи краят

и за нас приключи раят.

Един без друг се лутаме сами,

зеят дупки в нашите души,

пътищата ни като змии ранени криволичат,

искат, но не могат следите да заличат...

Сълзите искат всеки спомен да изтрият,

напред да продължа с усмивка след дъжда...

Трудно е,  няма спор,

но още търся отговор -

дали за тебе аз копнея,

или друг желая да завладея...

Щом те видя, сърцето лудо забива,

душата ми с радост се изпълва...

Сякаш ураган минава през тялото ми

и определено замъгляваш ума ми...

В самотните нощи пред Луната

за тебе жадува душата,

за тебе  капят сълзите,

за тебе нашепват устните...

Какво да направя? Нямам покой...

Сърцето стене и разпалва духа мой...

Ще се нося на течението,

ще се поддам на изкушението.

Опитът надежда дава,

а пък каквото ще да става!