И последният щърк ли се гмурна
в тъмносиня безоблачна пустош.
Не е котва коминът порутен,
но не мръдва чардакът оттука.
Не е слънцето житена питка,
но го ръфат беззъби тополи.
Час по час урочасано митка
и самò – като лудо! – говори.
Тишината се сипе на трици,
непресята и с мораво рогче.
Някой, май, ни избоде зениците
и замаза със глинено топче. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация