Трепна пустата поляна,

знаех, че завинаги сам ще си остана.

Чух шепот и вгледах се към ясното небе,

заслушах се, дочух: Къде си ти, къде...?!

Загледах се в тъмнината и видях...

две брези как нежно клоните си вплитат,

сякаш в игри любовни телата нежно сливат.

Усетих обливаща ме топлина,

огледах се за теб... но нямаше ни следа една.

Заслушах се отново в шепота небесен,

беше тъй прекрасен, беше като песен.

Пееше за две тела – влюбени,

в света на любовта изгубени.

Пееше за нещо свято,

за мен нещо тъй непознато.

Пееше за нещо тъй нежно, тъй прекрасно

изпълнено с буен огън и нещо страстно.

Нещо в мене трепна... и очи отворих.

Бях сам и усетих, че със себе си говорих.

Шепотът притихна, сля се с тишината,

легнах... загледах се в небесата.

Замислих се... отроних две сълзи,

загледах се отново и видях... в небето две звезди

обрекли се на вечна вярност

да са двете до дълбока старост.

Усетих хлад, усетих студ,

помислих си, че може да си с друг.

Ядосах се... че не се борих, преди да си заминеш,

а те пуснах да си идеш.

Очи затворих – миглите се сплетоха,

да ги отворя пробвах, но те отрекоха.

Побърквам се... забих юмрук в тревата

и усетих самотата

като болка, преминаваща ми през ръката.

Отпуснах се, но дишах учестено,

всичко, което имах, стана безполезно.

Песента заглъхна, нямаше вече ноти,

а сърцето ми заудря на по-бавни обороти.

И затихна всичко...

И аз заспах...

... и събудих се може би след час,

ала нямах сили дори да кажа кой съм аз...

Усетих... пътя на сълзите...

Усетих... как мило гледаха звездите...

Усетих... как отворих устни и

ОБИЧАМ ТЕ простенах...

За друго нямах сили...

... последва поглед,

последна песен,

а животът ми бе тъй, тъй чудесен,

но уви... в мисли пак унесен,

Аз заспах....

Но завинаги...

... тъй като без теб умрях...