БЕЗКРАЕН РИЛСКИ ПРАЗНИК

(На Рила с любов)

Отроче прелестно е свило

на тучната планетна гръд

снага сред земното котило

на чудесата по света.

Сутрин го слънце открива

и го пробужда с лъчи,

вечер луна го завива

с одеала от звезди.

Това красивата е Рила -

в скутовете си ухайни

отколешни легенди скрила,

ревниво пази свойте тайни.

Елате с нас да ги открием!

Да вземем слънцето в ръце,

в него бузи да потрием

и да запеем от сърце.

Дървесни храмове омайни

под свода свой приютили,

животни знайни и незнайни -

опазени от злите сили.

Гости Алиница приветства,

приканва ни да отпочинем,

открива рилската фиеста

в амфитеатъра старинен.

Ансамбъл древен зазвучава,

запява цялата гора

и сякаш песента отдава

живот на Рила планина.

Приижда всяка твар разбрала -

дошло е време да лудуват,

във вихъра на карнавала

се хвърлят всички да танцуват.

Дошли да оживят пейзажа,

подскачат дивите кози,

но, ако искат, се показват

на любопитните очи.

Глава отметнал във захлас,

глухарят свойта песен пее

и сякаш именно за нас

от пълната му гръд се лее.

Здравейте, утрото ни казва

заливаики ни в светлина,

а Рила сякаш ни показва

по-истинската си страна.

И, разпиляла звездния гердан,

снага протяга да го събере,

забравила моминския си свян,

тя прелестно оголва рамене.

Напролет шапката ù бяла,

разплита слънцето с лъчи

и, като къдри, изпод нея

потичат пролетни реки.

Жадни паячета пият

пленена утринна роса

и бързо в храстите се крият,

щом дойдат птичите ята.

Запяват гребените бели,

отмиват зимния ù грим

и под елховите кадели

разпръсват цветния килим.

С глава във синевата щедра,

мечокът басово запява,

нареждайки молитва ведра

за дълголетие и здраве.

А вятърът с въздушен гребен

разресва билки и цветя,

минавайки по пътя земен,

той гордо води пролетта.

Елен надува рог вълшебен,

назад навел глава

и в миг, по-прелестен и древен,

приветства ни света.

Вековни смърчове изящни

суетно гледат свойте клони

в кристални ручеи сладкогласни

и сякаш с бързея се гонят.

Стопено слънцето изсипва

потоци жива светлина,

която през криле орлови

залива Рила планина.

Лалугер тича ужасèн,

наднича в тучните треви,

над него, с поглед стоманèн,

орелът хищно го следи.

Наново сякаш прероден,

тъй както древния месия,

възкръснал в полет вдъхновен,

с крилете си твори стихия.

Красиви мури-нестинарки,

танцуват ритуален танц,

със хлопатари от шишарки

върху жарава от цветя.

А веселият дъжд разпръсква

сълзите си в гората млада

и мигом слънчево разплаква

в дъгата пъстри водопади.

Изпрали празнични сукмани

и китно кацнали в полето,

селца с прозорци замечтани -

подобно гълъби в небето.

Между скалите исполински

кристали слънчеви подскачат,

забравили за дните зимни,

пенливи струи брега закачат.

И гъби - сякаш самодиви

във див, езически екстаз -

хоро магическо са свили,

приканват – хващай се за нас.

Денят със свойта жар облива

дървета, върхове и хора,

а на туристите щастливи

поднася приказна отмора.

Короните подръпнал с пръсти

изтръгнал стонове в захлас,

любовно вятър ни прегръща

и чувства топли веят в нас.

С цигулката щурец засвирва,

заслушан изгревът мълчи,

Зорница легнала заспива

в космичния хамак лъчи.

Сякаш уплашена сърна,

във дън деретата бездънни

се крие мракът - на нощта

не позволява да си тръгне.

А утрото, магьосник древен,

с въздишка пали върховете.

Приканват ни те с глас напевен:

- Елате и ни посетете!

И славеи - гласове небесни,

над облаците извисили...

сякаш с огърлица от песни

зората сънна са дарили.

Гостоприемно Мусала ни кани

да покорим зеления венец,

що турила е майката Природа

на тоз балкански първенец.

Прострял снагата си могъща,

разстлал зеления си плащ,

той земните недра прегръща

и стопля ги с неземна страст.

Искрящото небе поел

с гранитни голи рамене,

разкъсал земния предел

не може да се побере.

Скали, величествено впити

в живата природна плът,

монументално възвисени

над суетата на света.

И като фея чародейна,

природата - таз майка свята -

поставила е накит чуден

върху гърдите на земята.

Тя планината щом създала

и морно чело преклонила,

със топъл дъх живот ù дала

и с радостни сълзи измила.

Там, дето паднали сълзùте,

спонтанно бликнала вода

и, кат' напук, върху скалите

тя сътворила красота.

Нашепва да се слеем с Рила

и прелестните и чеда.

Магична обич тя е скрила

във седемте си езера.

И самодивски танци луди

подхващат призрачни мъгли,

разлели течни изумруди

върху потайните води.

Пъстърви китно пременени

завихрени от буйна страст,

като русалки ни приканват:

- Елате, слезте тук при нас!

Като раздавал красотата,

Бог сметнал, че е прекалил -

гласът отнел им и в водата

навеки хубостта им скрил.

А вечер, в булото на мрака,

скалите - като хищник древен -

са впили нокти в дълбината

и лочат я в захлас напевен.

Прехласнат гледа небосводът,

таз' толкоз' земна красота -

тук сякаш дивата природа

живее нов живот сега.

Щом дойде есента с усмивка,

загадъчен художник сякаш

разсипва своята палитра

и краски дава на гората.

Оловни облаци и бури,

като оракул стар,

прекършват борове и мури

пред нейния олтар.

Наведена, гората стене

оплаква свойте чеда,

тъгата вятъра разсейва,

поднасяйки венец цветя.

Ефирни армии от звезди

пропъждат залеза прекрасен

и над смирените скали

разстилат небосвода ясен.

С горещи стъпки на вълчица,

в тъмата тръгнала на лов,

Луната пали в нас искрица

с митическата си любов.

И сови литнали в нощта,

приказни вещици зловещи,

изгарят сенките с очи -

рубинено пламтящи свещи.

Стада от облаци се стелят,

като че ли да предвещаят

с призрачната си феерия:

-На лятото дошъл е краят!

Прощално птиците запели,

минават в приказен керван,

по пътя млечен са поели -

грабнали звезден ураган.

Такава древна и прекрасна,

се ражда Рила всеки ден,

на времето не е подвластна

и е природен феномен.

През Зимата се подмладява,

прикрита в бяла пелена,

и в снежни перли украсява

девическата си снага.

Под купола на топли преспи

пулсира снежна филхармония,

талази сребърни текат,

напяват зимната симфония.

И виелица, орлица съща,

дошла от небосвода сив,

с ледени криле обгръща

планинския масив.

Снежинки развилнели пърхат,

пробождайки с любовна сила -

като кинжали островърхи -

туптящото сърце на Рила.

Вой еретичен към небето

отправят вълци сиви...

скрежа по клоните настръхва,

от песните им диви.

Чудовището белоснежно,

простряло своите пипала,

притиска върховете нежно,

за да не видят пролетта.

А слънцето, като светия,

пронизва го с лъчи

и със космическа магия

сърцето ледено топи.

Когато насред вечните полета

доволен аз полегна и заспя,

душата по-безсмъртна от комета,

ще пее пак над Рила планина.

Необратима и познала бремето,

ще ни показва хиляди лица.

Щастливо обладала времето,

тя с радост ражда своите деца.

Ех…! Нека стане по-красива,

отколкото била е тя,

по-жива и красноречива

за любовта ни към света.

И нека я обичат хората -

да пазим тая красота.

Поезията е в природата

и вътре в нашата душа.