Отново съм съкрушен.

Не знам за кой път –

стотен или хиляден.

Знам само, че не мога така.

Не трябва така.

Боли. И не спира.

Чудя се – дали отсреща е същото?

Знаех, че това е моментът,

но не те видях.

Исках да си кажем „Здравей“.

Да се усмихнем.

Да си помълчим...

Както някога.

Явно не трябва.

Или може би просто не може.

Боли ме да го приема.

Но може би е вярно –

няма случайни неща.

Кръстопът.

Кой път да избера?

Кое е правилно?

Кое не е?

Избрах. Не съжалявам.

Но страдам.

И боли.

Все пак...

Усмивките в лицата на тези хора

си струват мъките ми.

Виждам, продължи - Браво!

Аз ли?

Аз засега не мога.

Не търся съжаление.

Търся спокойствие.

От мен — чао.

Беше ми приятно.

Нека пак се срещнем

някой ден.