21.04.2013 г., 11:35 ч.

Безропотно 

  Поезия » Друга
539 0 1

Не защото не вярвам, не търся
път към нечие чисто сърце.
В мен дъждовете проливни преляха
и избистриха цялото синьо небе.
Затова съм роса във тревата
и звезда съм в небесната шир.
Аз достигнах на ада вратата
и от болката мир сътворих.
Не съдете ме, хора, за мойта
свобода и безропотен вик.
Аз вълна съм на буйни морета
и сърце съм на звездният миг.
Неопазила свойто огнище,
все на други кладях, да е топло.
За да няма след други пороища,
и в очите им да не е мокро.
Дораздадох се до сетния атом
и разбрах, че животът е сит,
щом от себе си давам, когато
нямам думи дори и за стих.
Онемяла притварям клепачи
и се чудя, дали  още съм жива.
Но дочуя ли, че някой някъде плаче,
в мен душата на кравайче се свива.

© Евгения Тодорова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??