Не е невъзможно да се влюбиш

в човек, във дракон или в залез,

но по-добре да не го правиш,

за да запазиш сърцето си цяло.

Под озъбената луна на тялото ми

всичко е възможно,

дори никога да не ме оставиш.

С рокля от сняг имам вкус

на северно проклятие.

С опожарени сетива този свят

има нужда от бяла магия за обич,

а не да блудства със самотата,

татуирана от вътрешната страна

на очите ни.

Минус мен няма да свърши животът.

Минус теб обаче небето ще го заболи

от нямане и ще се търкулне

завинаги никъде.

Но кому ще е нужно здраво сърце,

ако априлският вятър не ще го докосне

или ако сенките на мравките,

понесли устоите на вселената

върху разрошените си плещи

изчезнат незрими оттатък прага на мрака?

Недей! Дори да знаеш, че съм само

една неточна проекция на самотата

върху нездравото небе

на същите твои очи непогалени,

не възпирай устрема на мечтите,

които вярват, че Сътворението се е случило...

Животът ни е просто скрежен дъх

в още неразцъфналите ни целувки.

Ела и постой мълчаливо до мен...