– Тук защо ли се събрахме? Ние много издържахме!
Ивано̀ва го погали – сноп от шепнещи слова.
Ивано̀в в мига добави: – И над злото прелетяхме,
но дали се опознахме? Ти си моя светлина…

Омотаните им длани бяха слънчева картина, 
замечтани за родина и спокойни времена,
от минути тези хора потопиха се в година,
но невидима причина ги остави без крила.

– Патила̀та ни измарят. Всяка врява ни събаря.
Няма нужда да се борим за отминали лета.
Да говорим и да спорим, но сърце да не изгаря!
Да летим из кръгозора с побелелите ята…

Ивано̀в и Ивано̀ва в далнина̀та се стопиха,
две лица се приближиха и целунаха сега,
а сърцата осветиха и в ефира извисиха 
като диря под дъгата песента на любовта.