Надявам се, че глупавият рак добрите ни жени ще ги остави.
Понякога се чувствам веселяк. Каквото наредят, ще го направя!
Душата ми се къса по парче, когато си помисля за жените,
оставящи сиро̀тното врабче самотно да катери планините.
Любимите ни български жени, съсипани от рака на гърдата,
живеят, но животът им кърви и близо им се струва тъмнината.
Помисля ли за тяхната тъга, сърцето ми изпуска като гума.
Минавам под строшената дъга – сломена от печалите си пума.
Започвам като смахнат да крещя. Къде ли са останалите луди?
Не мога от дете да понеса теглото на човешките заблуди!
Купете ми момчешко колело! Пуснете ме на воля да потичам!
Животът ми пасе сега сено̀. Заключил съм го в думата „обичам“.
Не искам да потъваме в минор. Жените ни красиви се лекуват.
Заложници в телесния затвор – с любимия и чѐдо се сбогуват.
Съдбата на живота се плете. Картината е някак си ужасна.
Надявам се, че моето дете спокойно до жена ми ще порасне!
© Димитър Драганов Всички права запазени