Двама мъже, вплетени в един.
Това си ти, моя радост и тъга.
Обичащ ме силно и така презиращ ме.
Любовта погубва те изцяло.
Стопля детското ми изражение твоето сърце.
А след нея студена струя премазва го съвсем.
Що за човек си ти? Добър ли си или не си?
Сили две бият се в теб.
Силуетът ми ярък през нощта, смях, кънтящ
в ушите ти, заличава тъмнината в сърцето ти.
Надежда една… последна поражда се в теб.
Човеко с две лица, не кърши ти моите крила.
Аз искам високо да полетя.
Едната ти страна… светла бе тя.
Сгряваща моята душа.
В нея имаше невинна доброта с детски привкус.
Сграбчваш ме в прегръдка една…
Вечността с танц един обикаля около нас.
Притиснати всяка вечер един към друг,
ние знаем, че сме един за друг.
Любов като фурия, минаваща през нас.
Чувствени думи, изречени от нас.
Миг раздяла и като гладно коте, към теб
пристъпвам с жален поглед… искам теб!
Обсипваш ме с любовта си изцяло… виждам
живота ни пред нас.
Втората страна зла тя бе и скърби моето сърце.
Умът ми казва „бягай”, сърцето „не”.
Страх, заглушен от крясъци,
минаващи през слабото ми тяло.
Звук един, а след това сълза.
Но не чупеше стъкленото ти сърце.
Поглед студен, следващ ме из пустошта,
пронизваш ме изцяло.
Сломяваше духа ми и помрачаваше душата ми.
Нищо не бе достатъчно за теб.
Борба за любовта.
Но аз зная, обичаш ме и ти.
Това крепи моята душа.
И аз след теб вървя и вървя.
© Фанка Фанкова Всички права запазени