Боли, боли ме много, мамо!
До пресния ти гроб мълча,
а с тебе разговарям.
Дали душите ни се чуват и така
аз само плахо се надявам?!
Кажи, кажи тежи ли ти пръстта,
кажи духът ти свят до мене ли е, мамо,
кажи откриха ли те брат ми, татко, баба, дядо!?
Ех, мамо, много ме боли!
Дотук ли бяха твоите мечти,
не издържа сърцето ти голямо.
Ти никога не го щади,
бе всеотдайна, смела, несломима,
а близките обичаше тъй както братя и сестри,
копнееше за справедливост,
копнееше за свят без злоба, без лъжи,
накрая тъжна си замина.
Ти само свеждаше очи
пред знание, наука и култура.
Обичаше да насърчаваш, поучаваш, наставляваш,
не любеше просташките шеги,
такава беше си - учител по призвание...
Ех, мамо, много ме боли!
За себе си какво да кажа?
Живота си върви,
децата са добре,
за тебе бяха
слънчев лъч, надежда, упование,
но пусто е щом във дома ни вляза.
Там всичко си докосвала,
там ни посрещаше с усмивка на уста,
изпращаше с тревога, със тъга,
така до нови срещи - спомените пазя.
Боли, аз тръгвам, мамо!
Знам дълго време ще боли!
Отивам си, но скръбните ми мисли
пак при теб остават.
© Иван Иванов Всички права запазени