Ту съм река,
мътна, бучаща и зла,
влачеща всичко по пътя,
давеща собствена мъка,
ту ставам бистра сълза,
в мен се оглежда небето,
и кротко, безшумно
търся морето...
През клоните на плачеща върба
прозира кривата луна
и осветява двама на брега...
А аз си мисля:
тяхната река като придойде,
дали ще отнесе брега?

Не хвърляй камъни по скитника,
не скита, а бродейки мечтае
и търси бряг
реката в себе си да обуздае...