В мислите си връщам се назад
и на живота правя си анализ,
също като стар мъдрец брадат,
въртящ в ръцете своя наниз.
И щрака с пръсти броеницата,
пренасям се в детските си спомени,
когато си играех вън с дечицата,
безгрижни още, от нищо несломени.
И пак защрака броеницата на дните
и ето ме голяма, вече съм девойка,
тогава виждах само чрез мечтите,
а живота слагах в нещо, като кройка.
Минават пред очите мъниста кехлибарени,
искрящи, сиви, пъстри, сякаш са видения,
сега разбрах това са дните ми нашарени,
с победи, болки, радост и падения.
Вървят годините, прехвърлят се мъниста,
душата натежава от тревоги и борби,
вървиш по пътя с линия вълниста,
пресичана от чужди пътища, съдби.
Накрая си прехвърлил своя наниз,
но той в ръцете е на стар мъдрец
и когато дойде краят – твоя залез,
той знае, че човек си – не светец.
© Мария Попова Всички права запазени