Брътвежът на времето

Листата споделят в полъха

„аз бях”

„видях”

„почуствах”.

Погалени от слънчева ласка.

Тревите се докосват до вятъра

„ех, ех”

„готови за полет”.

Тичинков прах

и цъфтящи глухарчета.

Вятърът обходил

земни стихии

„бър, вау”

вой, съсък и писък.

Кротък бриз

и гневен сблъсък на топло и студ

„донесох, създадох, отвях...”

Стихийно руша,

забравил хорските думи.

Водните капки,

палави и могъщи,

измиват, хранят, рушат.

Многогласен ромон -

човешки съдби.

Мигове, трепет и устрем,

стихваща мисъл.

Тече в реките, достига морето.

„Аз бях, създадох,

трудих се, взех.

Вървях, любих се...”

Там някъде във водни искри

и зелени жита.

Чуй последния дъх,

изгарян от слънце,

застинал във мраз.

Белият сняг.

Догони – водата стихия

в последния изказ на времето.

Премерен в целта, зареян в покоя,

в брътвежа на времето...

06.09.2011