От него бягах нощ и ден,
от него бягах месеци, години,
бягах от самата мен,
бягах аз от думите красиви.
Собствените мисли криех във сълзите,
смеех се беззвучно и без глас,
смехът измама беше за очите,
навяваше в сърцето хлад и мраз.
Катерех се сама по планините
и падах мислено оттам,
стоях високо на скалите,
а морето ме приканваше със свян.
От него бягах аз, но не успях,
в сърцето ми остави тъжен спомен,
в живота си го вече не видях,
сърцето ми прободе с нож огромен.
Чудех се къде ли да избягам,
дълбоко нейде дебнеше страхът,
стараех се от себе си да бягам,
но чувах стъпките му аз по своя път.
© ПЕНКА КАМБУРОВА Всички права запазени