Бързаш. На сърцето си ритъма гониш
и на бриза среднощен ронливия смях.
Непристъпен. Храм без амвон и икони,
храм с единствен, невярващ монах.
Полунощно ухажваш луната до лудост
през кубета от грешни, фатални звезди.
Невъзможен, дори и за кадър сънуване.
Непомислян, даже в сто необята мечти.
На очите ти - бездна, тревистите графики
изтъняха, без въздух под тежката прах
на деня, като стан монотонно потракващ,
изтъкал сива грижа със нишка от страх.
Недокоснат. Бряг далечен. Предчувствие.
Стих, намерил покой в изгревна люлка,
лъч молитвен по витража на моите устни,
с вяра целунат на юни от първото утро.
© Даниела Всички права запазени
Благодаря на всички, които споделиха с мен този съкровен стих.