Мое пораснало бяло момче с летни очи,

троша дъжда с грохота на сърцето си –

безкрайната тъга да плисне

по прозорците на мрака

и да го разтупти в най-страшната смърт,

наречена любов,

дори и в свирепата ѝ грива

кошмарни мълнии да бляскат.

Тогава ще те положа в ръцете на другата,

отместила звездните процепи,

с тяло от легион планети

и демонични устни.

Какво ми остава, освен сама

да си стъкна кладата

и в галопиращ огън да изтлея.

Ела.

Защото обсидианова е облицовката

от глухо в обаянието си кадифе

на моето обсебено сърце,

обсадено от общите ни спомени.

Ела.

И обсипи го с нежност,

защото никога няма да има

и намек от сянка на друга

в изоставените му стаи.

Ела.

Защото не мога да дишам без теб

под тежкия натиск на

хилядите бързащи пчели,

губя се в обречените тъжнопади

от бели вишневи въздишки.

Ела.

И целувай обвиненията по устните ми,

докато обезверението се топи

в отблясъците на отпечатъците ти,

а криволичещите линии на живота

горят по дланите ни.

Ела.

И нека съм снегът в твоя дъх,

моя единствена необуздана обич...