Защо си отново със бели коси?
в очите ти сълзи, по лицето тъги...
Светът те прегръща с бяло облечен,
а ти си се вгледала в черното вечер...
Така ли се събуди?
С черни клепачи...
аз помня грима и червилото светло.
Сега си силно прехапала устни,
лице затъжено - реки пресушени.
Изпита от тревоги,
радостта ти я няма
и нямаш и сила душа да разголиш...
За тебе всичко е рана.
Доброто и злото демони са черни!
Не отрязвай косите си -
те посивяха...
но с тях ти отново беше жена.
Красиво ги решеше,
на слънцето блестяха,
не давай да падат
безмилостно сами!
С белег оставен
и сърце изтощено
дните те мъчат на старо легло,
ах, тази мъка човешка, злокобна,
наречена по старому Любов!
© Ваня Всички права запазени