Понесен някъде от вихъра на времето,

забравен аз от близките си, може би.

Кой друг сега ще носи бремето?

Душата иска! Но не може да скърби.

Забравил в сърцето злобата,

щастливо аз нагаждам моите дни.

Днес всеки носи си короната

и бори се със своите беди.

Минават дни, минават месеци, години,

очите нужно ли е да се мокрят със сълзи.

Пътеките минават ни бодливите къпини,

не знаем в утрешния ден какво ли ни грози?

В душите болката си дълго носим,

незнаен ритъм в сърцето ни тупти.

Каквото и да става няма да угасим,

човек е нужно насаме да помълчи.

                                В. Й. 05.06.2013 г.