Стоеше сам с цигулката в ръка.
Стоеше сам със Моцарт и Шопен.
Стоеше още той от сутринта.
С цигулката стоеше всеки ден.
Свиреше с душа и със сърце.
Свиреше Вивалди, Паганини
за парченце хляб и за кафе.
Още ден да може да отмине.
Хората минаваха. Уви!
Никой се не спря пред музиканта.
Блеснаха в очите му сълзи.
Никой не ценеше му таланта!
Бързаха по своите дела
хората умислени, вглъбени
със сърца от камък, от скала.
Със души студени сътворени!
С тъжни струни пак на сутринта
ще посрещне изгрева с надежда
за парченце хляб и топлина.
За несбъднати безброй копнежи!
29.08.2020 г.
© Георги Иванов Всички права запазени