Завръщаш се в дома си изоставен.
Рушащите стени в сърцето скриваш.
И само вятъра – за страж оставен,
на поолющения праг откриваш.
Прозорците напукано те гледат,
самотно стари в цялата баналност.
Със длани ги покриваш – да се вгледат
във своята нацепена реалност.
А вятърът, със верността на куче,
гласа на баба ти за миг довява.
И ти отново ставаш малко внуче,
и къщата отново заживява... ...