Цветя в морето...
Морето стенеше зловещо
и блъскаше брега с вълни,
а идващата нощ отсреща –
безкраят сякаш му стесни́...
Проблясваха безмълвни мъ́лнии
и птици стрелкаха се с грак...
... От светлина и мрак запълнен –
безкраят бе: от бряг до бряг...
След малко щеше да завие
Стихия в идващата нощ
и над света да се открие
страстта на дивата ѝ мощ...
... Във у́нес спряла до прибоя
там кошница с цветя държи́
жена във траур, с „нещо свое“,
което явно я души́...
А залезът я очертава
със елегантен силует –
родена радост да дарява,
а пребрадена с черен креп...
... Развява дългата ѝ рокля
нелепо Вятърът с каприз,
но явно той в душата чо́пли –
безмилостен и поривист...
... А тя в морето бавно влиза –
с почти изплакани очи –
далечна мълния пронизва
цветята и с вина́ мълчи́...
Отпуска кошницата бавно
Жената там,(с горяща свещ)
цветя и свещ, така отдавна
са: символ на смъртта... Зловещ!...
... Цветята грабнал: Тоя вятър –
вълните залюлял сега –
ще ги „посее“ в Необята
запазил тяхната тъга!...
Цветята пуснати в морето –
метафора са на любов,
но с край трагичен, след което
мираж да гониш си готов!...
Свещта, с космична гравитация
ще се превърне във звезда –
да бъде и ориентация
тя за моряците в беда́...
... А мракът бавно се сгъстява
и с елегантен силует –
Жената в него се „стопява“
с цветята дадени в Обет!...
15.12.2020.
© Коста Качев Всички права запазени