Вятърът, сърдит препуска,
до човек, с наведена глава.
Това ли трябва да допуска?
Жалката раздираща тъга.
Сълзи, молитви,
живеят в тъмен мрак.
На свещи, и реликви,
молим се чак.
Може би заслужено стоим,
и гледаме небето.
Чудейки се, колко да търпим?
Да страда сърцето.
Дали, е заслужена тъга?
или е знак от бога.
Мисъл покрита със мъгла,
и сърце пълно със тревога.
© Никалас Борисов Всички права запазени