След като се скри луната
и с теб пак останахме сами,
напрежението... искрата...
огънят, който в нас гори,
запален бе на свещ едничка,
да посрещнем този ден.
И на студа да не си самичка,
аз дори запалих мен...

После росата ни изкъпа,
като котараците ненужни;
едва сега разбирам, скъпа,
че не са ни сълзите чужди.
И, облегната до мене, мъркаш -
как те дразни тази светлина!
Вътрешно ще се побъркаш,
щом те докосне сутринта...

Кланяйки се на слънцето вече,
нека измине и този период,
ден и нощ - и сме пак обречени
срещу времето да сме на ход.
Докато така стоиме, приковани,
кой ли ще ни възвести това,
че съществата вътре неразбрани
с нас си започнаха деня?