Пак разхвърлям себе си, цяла
оголвам душата на късче хартия.
Бяло е, и аз – бяла,
а отвътре – черна пихтия.
Намачкано е до каша сърцето,
на прах е и всяка мечта
за любов... и за всичко, което
вълнува една млада жена.
Добре – любов няма, било е само хипноза.
Мъжете търсят просто игра.
Вече имам друга диагноза –
хронична липса на приятелска ръка.
Празни усмивки, фалшиви лица,
обещания, а гърбом - псувни.
Далече сега съм от тази тълпа,
заключена съм в четири стени.
Фалшивите думи вече говоря и аз –
езика на фалша научих добре.
Маска научих да слагам от раз,
не съм всъщност такава, но как и да е.
Цял живот раздавах добрини,
за приятели влизах и в огън
В замяна получих обиди, злини
и да вярвам вече не мога.
Добре – любов няма,
приятелството също е мит.
Поне знам, че за мъка голяма
твърде голям е и моя лимит.
© Мадмоазел Всички права запазени