Още ли се кефиш на закуска,
смаян от чаровна голота,
и догде езикът ми препуска
и споделя твоята уста.
Трябва да римувам въжделения –
блян, мечти, надежди и любов,
като виждам тебе, опростения,
че за мен на всичко си готов.
Гледаш ми портрета в скъпа рамка -
няма изглед там да съм със друг,
и предлагаш ми като на самка:
„Взимай ме бе, ставам ти съпруг!”
Аз такива „философи” искам,
не вдървени да са, а от сой.
На закуска смело ги притискам,
иначе ще има „страстен бой”.
.............................................................................
Толкова посредствен стих,
пълен с графомански плам,
как пък точно аз родих ...
и червя се днес от срам...
... още си го търсиш, а?
© Мери Попинз Всички права запазени