Дълбоко в дивия букак

сред храсти гъсти, влажен мрак,

растяха в хаоса неподреден

габър, ясен, бук и клен.

Встрани от тях леската мила

клоните протягаше свенлива.

Черен бор над нея страховит

разперил е снагата си велик.

Дълбоко в този пущинак

сред непрогледен гъсталак,

сред шепота на вятър заблуден

растеше дива ябълка … като във плен.

Тихичка, спокойна и сама

разперила корона с изящна красота,

кротичко се радваше на светлината

едва достигнала до нея през тъмата.

Туй малко плодно кичесто дърво

се бе оказало от своя вид само,

затова обичаха го всички:

сойки, врани, косове и други птички.

От неговите малки плодове

пир пъстър наставаше за часове.

И беше празник цяла есен

под звуците на чудна песен.

След дългата и люта зима

храсталакът пак е пуст, печален,

криви съчки, стара шума и трева

от слънце и от жива твар забравен.

Но щом от слънчевата топлина

разлистеше гората пъпчици с листа,

премяната обличаше дървото

и засияваше с благоухания и цвят в едно.

Жужат сред аромата бръмбари, пчелици,

рояци насекоми, всякакви мушици.

С копнеж за лято раснеше дървото,

с нектара животворен, красива гледка за окото.

Вълшебен свят изпълнен с тишина,

окъпан в багри, залюлян от кръговрата,

вдъхновения за мир и пълнота

светът загадъчен на сенките и на гората.

Минаха години…пак дошла е есен.

Обагрила е в тон златист леса.

Тъжен борът клони е провесил.

Ябълката дива няма я сега.

От дивната ú красота и чар

буря страшна щом гората връхлетя,

жалък дънер само е остал,

прояден от короядна твар.

Дълбоко в непрогледният гъстак

сред влажни мъхове и треволяк,

малък кълн от ябълкова семка избуя

устремен към слънцето и към върха.