Дните мои – с бастуни, тътрят бавно крака.
Беловласи маймуни в мен протягат ръка,
сляпо търсят опора, глухо клетви хриптят.
Смисъл никакъв – хора няма в техния път.
Трескав, грипав, фебрилен, идва новият ден,
на живота дебилен в най-дълбокия плен.
Дращи, чупи, събаря, из основи руши,
в пепел диря оставя, бърза да се сниши.
Все по-ниско заляга с него всичко у мен –
на гърдите ми ляга мазен, хлъзгав тюлен.
Пляска с перки, подмята с тях надежди, мечти,
пори с нокти душата, на ръжен я върти.
Може пък да сънувам. Ще отворя очи
и нали не робувам на внушения зли,
с позитивна нагласа и на вярата в плен
ще преджобя съня си за укрит сантимент.
Ще подрипна чевръсто – хей, маймуни, назад! –
и през клоните гъсти, и през нощния хлад
ще побързам в зарята на деня нероден
да заровя в земята оня хлъзгав тюлен.
Ще направя закуска – тост с бекон и яйца,
дето весело хруска и топи се в уста,
и канелено лате макиато – е-хе! –
с две съседки познати ще изпием за кеф!
И дъжда да накажа (ще е много добре),
ще си стегна багажа, ще вървя на море.
Лято в сън? Грехота е! Хайде с мен към Бургас!
Морски, юни в омая хвърля мрежи към нас.
© Венета Всички права запазени