Изтръпвам в мрачна мисъл скрита...
когато няма време за сълзи.
А залезът така коварно дебне
да потъне в моето небе.
Защо да чакам утрото, се питам,
бленувано от моя мрачен взор.
А време има ли за още мъка,
когато бурята ми казва стой!
Ще си припомня мириса на есен,
с ароматен привкус за любов.
Откъснат лист, със чаша джин поднесен,
дихание живот в мъгла от плесен.
Ще тръгвам... време е за песен.
На този бряг не чака благослов,
а полупразна чаша обич...
със празно време натрошен живот.
© Джоана Всички права запазени